Разсъждението включва извършване на умствена дейност, която изисква известни интелектуални усилия. В този смисъл разсъжденията и мисленето са сходни термини, но не съвсем същите. Можем да мислим за нещо (например за определен обект), но това не означава, че разсъждаваме. Всички разсъждения предполагат показване на подредени идеи с определена процедура или метод. Поради тази причина има два типа разсъждения: индуктивни и дедуктивни.

Науката от 17 век се основаваше на индуктивни разсъждения

От научна гледна точка индуктивните разсъждения се развиват от 17 век нататък с приноса на философа Франсис Бейкън. Този философ смята, че общи заключения могат да бъдат направени чрез таблици, в които се събират данни по систематичен и подреден начин за това, което се изучава.

Методът или индуктивните разсъждения

Най-общо казано, тази форма на разсъждения се казва, че преминава от конкретното към общото. Така от някои конкретни случаи се наблюдава определена закономерност между тях и тази логика ни позволява да направим общ извод. С други думи, конкретни факти се наблюдават подробно и впоследствие се предлага закон, който обяснява редовността на такива факти.

Критика на индукция

Индукцията създава общи закони от наблюдението на реални събития. Следователно, това е обобщение, което може да бъде невярно. Следователно, заключенията или законите на индуктивния метод са вероятни и са валидни само доколкото няма случай, който противоречи на обобщаването. Индуктивизмът е критикуван като валидна стратегия за разсъждения, защото представлява поредица от пропуски.

Бихме могли да повдигнем някои критики, които разкриват слабостта на индуктивните разсъждения

1) Ако става въпрос за експериментиране от конкретни случаи, можем да се запитаме колко случаи трябва да са част от експеримент, няколко, хиляди или милиони,

2) Ако индуктивният анализ се основава на наблюдение на фактите, не трябва да забравяме, че сетивата могат да ни заблудят, т.е.

3) Нищо не може да се наблюдава строго, ако психически то не тръгва от предишна обяснителна теория, която позволява да се наблюдава реалността, така че чистото наблюдение не съществува и тъй като то не съществува, не е разумно то да бъде съществен елемент в изследвания.

Снимка: Fotolia - Neyro