Планетата е небесно тяло, което проследява орбитата си около Слънцето. Тези „планети“, които орбитат около други звезди, се наричат ​​екзопланети. В Слънчевата система има осем планети: Нептун, който е най-отдалеченият от Слънцето и е съставен от газ и твърдо ядро; Уран, образуван от атмосфера на водород, хелий и ядро ​​от лед и скали; Сатурн, характеризиращ се с пръстените си и съставен главно от газ; Юпитер, също газообразен и най-голям; Марс, който е най-подобен на Земята; Земята, единствената планета, на която се знае, че съществува животът; Венера, известна вече в праисторически времена; и накрая Меркурий, който е най-близо до слънцето.

Плутон, който преди се е смятал за астрономи за планета, сега се смята за планета джудже; Тази промяна до голяма степен е мотивирана от откриването на тяло, наречено Ерис, което е по-малко от Плутон. По същество разликата между планетите джуджета като Плутон и другите планети е, че последните са почистили орбитата си, отваряйки възможността те да имат различен произход.

От стотици години космосът е голям обект на проучване за физици, математици и астрономи. Постепенно всяка от тези осем планети, съставляващи нашата галактика, наречена Млечен път, са „открити“. Любопитството на човека, подкрепено от неговата интелигентност, му позволи да разработи инструменти за измерване и наблюдение, за да задълбочи знанията за Космоса и планетарните изследвания.

В миналото, с геоцентричната теория на мода, планетите бяха класифицирани според ъгъла, който направиха със слънцето от гледна точка на Земята; по този начин те получиха името на по-ниски и по-високи планети. Това поведение, наблюдавано в отдалечени времена, е обяснено в хелиоцентричната теория от вътрешността или екстериора по отношение на земната орбита.

Планетите също се класифицират според техния диаметър и плътност. Така имаме земните планети, с малък диаметър и висока плътност, и планетите Джовиан, с голям диаметър и ниска плътност. В първата група можем да открием Земята, Венера, Меркурий и Марс, докато във втората група са Юпитер, Уран, Сатурн и Нептун.

Както казахме преди, планетите, които изграждат Слънчевата система, са били обект на безброй научни експерименти от (предимно) от Средновековието до наши дни. Ако по времето на Галилео Галилей телескопът позволяваше голям напредък в създаването на астрономически теории, днес експедициите на организми като НАСА са разработили важни инструменти за наблюдение на планетите „in situ“, тоест програмирани сателити са изпратени за събиране на определени видове данни, които се предават в центровете за наблюдение на НАСА на Земята, по-точно в Съединените щати.

В този смисъл Марс е бил една от най-изследваните планети и там са открити най-голям брой елементи, които представляват някакво сходство с земните елементи, като скали или определени видове минерали. Планетата е, че след Земята мнозина потвърждават, че животът може да бъде възможен.